Войните на Русия с Турция през 1711 г. и през 1735–1739 г. са неуспешни за руското оръжие и не довеждат до дългоочакваното освобождение на  България от османското иго. Но едновременно с това именно те стават катализатори не само за освободителната борба, но и за преселническата активност на българите. Още от времето на царуването на Петър І руското правителство се стремяло да създаде на южните си граници мощен тил, който би могъл да стане плацдарм за по-нататъшното настъпление към Балканите.

Така започва правителствената колонизация на днешна Южна Украйна и нейните земи стават притегателен център за българските преселници.

Първото навлизане на руски войски в български етнически земи станало в края на май 1773 г. по време на поредната война с Турция (1768–1774). Тогава тръгнал първият наистина масов поток от жители на силистренското село Алфатар към Южна Украйна, в пределите на днешната Кировоградска област. Така на украинска земя се появило най-старото от съществуващите днес български села – Олшанка.

Днешните таврийски българи започват да се изселват през последните години на ХVIII и първата третина на ХIX в. Изселването ставало на няколко етапа и имало постепенен характер. Още след руско-турската война през 1787–1791 г. над 200 български семейства се заселили в Буджак – южната степна част на Бесарабия, в селищата Кубей, Кайраклия, Табак, Таш-Бунар и Ердек-Бурну (днес в пределите на Ренийски, Измаилски и Болградски район на Одеска област). Тези земи, влизащи в състава на васалното на Турция Молдавско княжество, били управлявани не от султанската администрация, а от молдавски господари. Религиозният и икономическият гнет в тях не бил толкова силен, както в самата България. Точно това примамвало българските преселници. Именно тогава – през последното десетилетие на ХVIII в. – било поставено началото на най-многобройния клон на българската диаспора – бесарабската, от която впоследствие се отделила таврийската група.

Нова, този път мощна преселническа вълна нахлула в Буджак през годините на руско-турската война от 1806–1812 г. През тази война руските войски още няколко пъти навлизали в българските земи, но без успех. И с всяко тяхно отстъпление заедно с тях тръгвали все нови и нови преселници.

Понеже незаселени в Буджак имало много плодородна неразорана земя, било решено точно към тези земи да бъде насочен потокът от преселници. Почти три хиляди български семейства били заселени на държавна земя. Заедно с българите дошли и други преселници – гагаузи, молдовани, албанци, украинци (запорожци). Всички те, без значение от тяхната националност, получили общото название “отвъддунавски преселници». Българите живеели в осемнадесет от шестдесетте колонии: Джурджулешти, Анадолка, Сатуноу, Импуцита, Карагач, Тараклия, Чийшия, Болград, Чешме-Варуита, Таш-Бунар, Кайраклия, Ивановка, Задунаевка, Бановка, Шикирли-Китай, Траян и Еникьой. В други осем селища те живеели заедно с гагаузи (Курчи, Кубей, Табак, Комрат и Кирсово) и молдовани (Бабели, Ердек-Бурну и Долукьой).

Територията на “Нова България”, както наричали тези земи, била разделена на 5 окръга. Само след 10 години българските колонии се увеличили почти двойно. Причина за това била поредната руско-турска война през 1828–1829 г.

Най-много били преселниците от Сливен: през април 1830 г., когато започнало изселването, в града останали само 25 от живеещите там 4000 семейства. За пълно или частично изселване се готвели жителите на 150 селища в Югоизточна България от района на градовете Сливен, Ямбол, Бургас, Стара Загора и др.

По-голямата част от преселниците пристигнали в Буджак през лятото на 1830 г. Заселвали ги там,  където имало свободна земя, но основно в слабонаселения Долно Буджакски колонистки район. В периода 1830–1834 г. били заселени следните български села: Вайсал, Дермендере, Кортен, Вале-Перже, Твърдица, Дюлмен, Девлет-Агач, Пандаклия, Хасан-Батър, Главани, Голица, Селиоглу, Чумлекьой, Купоран, Делжелер, Исерлия, Бургуджи, Кулевча, Тропокло, Камчик, Новопокровка, Ново-Караагач и Ново-Троян.

Ето как през първата третина на XIX век на два етапа станала масовата българска колонизация на Южна Бесарабия – Буджак. Преселниците от 1812 година, наричани още тогава “туканци”, излезли предимно от Североизточна България. Следващите преселници, “беженарите”, пристигнали от Югоизточна България. В 48 от 83-те селища на отвъддунавските преселници българите били болшинство.

ИЗСЕЛВАНЕТО В ТАВРИЯ

Минали само няколко десетилетия откакто българските преселници се установили в Южна Бесарабия. На новото място техните постижения по отношение на стопанската дейност предизвиквали учудването и възхищението на страничните наблюдатели. Тази идилия била пометена от поредната война – Кримската, продължила от 1853 до 1856 г. В резултат на войната било уговорено земите, на които се намирали 40 от колониите на “отвъддунавските преселници”, да преминат в молдавско владение. 24 от тях били частично или напълно български.

Въпреки че молдавското правителство се задължавало да запази неприкосновени установените права на колонистите (в това число освобождаването от военна служба) и в течение на следващите 3 години да не пречи на свободното им преселване в Руската империя, Молдавското княжество продължавало да зависи от Турция и преселниците се опасявали от нови турски репресии.

Повод за нова преселническа война станал указът на правителството с който занапред всички колонистки общини, без значение от националността на хората в тях, се задължавали да изпращат рекрути (новобранци) в армията. Започнали прояви на недоволство, които в Болград стигнали до кървава разправа от страна на местните управници. Именно тези болградски събития довели до сериозна подготовка за организирано преселване.

Представители се обърнали с молба до цар Александър ІІ да им разреши да се преселят в руските владения и да станат негови поданици. В рамките на един месец (на 24 декември 1860 г. и на 23 януари 1861 г.) били издадени два височайши императорски указа. С първия било огласено решението за подпомагане на преселването на българите от отстъпената на Молдавия бесарабска част в Екатеринославска, Херсонска и Таврическа губерния. Вторият указ уточнявал мястото, към което трябвало да бъде насочен потокът от преселници. Това били степните, континентални Бердянска и Мелитополска околия на Таврическата губерния, обединени под общото име “Таврия” (за разлика от  “Таврида”, както наричали Кримския полуостров).

В очакване на пролетта на 1861 г. много от българите започнали сериозно да се готвят за преселването си в Таврия. Руското правителство бързо реагирало на готовността на българските и другите колонисти за изселване: бил издаден общ паспорт за населението на споменатите 32 колонии. Но Молдавското правителство не искало да загуби най-работливата част от населението и всячески се стараело да спре изселването. Независимо от това още в края на август 1861 г. почти всички жители на българските колонии Дермендере, Кайраклия, Чешме-Варуита (Чушмелия), Ердек-Бурну, Ташбунара, Бановка, Вайсал, Импуцита, Карагач, Балбока, Сатуново, Курчи, Чешмекьой, Долукьой, Кирнички, Новопокровка, Нови Карагач, Шикирли Китай, Волканешти, Стари Троян, Тропокло, Фънтън Дзинилор, Етулия, Еникьой преминали без позволение руско-молдавската граница.

Не може да се каже, че руското правителство било безучастно по отношение на предприетите мерки за защита на правото на преселване на своите бивши и бъдещи поданици. В средата на октомври 1861 г. Александър II разпоредил да бъдат прекъснати дипломатическите отношения с обединените княжества Молдавия и Влахия (Румъния), в случай че те продължават и занапред да пречат на българите да се изселят в Таврия. Този конфликт напълно реално би могъл да доведе до война.

Затова правителството на Молдавия все пак решило да започне издаването на паспорти на българите-колонисти. По това време повечето желаещи самоволно преминали границата и вече се намирали на руска земя.

През първия сезон (от есента на 1860 до есента на 1861 г.) в Таврия се преселили общо 1432 семейства на бесарабски българи (7384 души). През късната есен на 1861 г. и зимата на 1861–1862 г. границата преминали още 1931 семейства (9916 души), но те не могли да стигнат до определените им за заселване земи в Приазовието, а останали да изкарат зимата в българските колонии, намиращи се в руската част на Бесарабия и в Херсонска губерния.

През ранната пролет на 1862 г. преселването им продължило. Към тях се присъединили и българите, които току-що били напуснали молдавската част на Бесарабия. От 1 април до 1 октомври 1862 г. в Таврия се преселили още 2794 български семейства (13 288 души).

В общобългарския преселнически поток към земите на Таврия през 1861–1862 г. имало преселници не само от българските колонии в Бесарабия, но и от самата България.

През 1862 г. все още имало много желаещи от българските колонии в Бесарабия, останали на територията на Молдавия, да се изселят в Таврия. Но по това време нямало свободни земи в Бердянска и Мелитополска околия, изчерпани били и паричните фондове, отпуснати за преселването, и затова на 9 януари 1863 г. император Александър II издал указ, с който спрял емиграцията на българите от Бесарабия.

През късната есен на 1862 г. преселването на българите в земите на Бердянска и Мелитополска околия на Таврическа губерния почти приключило.