Слънцето на Земфира
В тези ранни часове, то стои пред мен,
преди още да е изгряло другото – истинското слънце, което топли земята ни.
Да! Нейното Слънце. Слънцето на Земфира.
Извезано с ръцете не, а с душата и. Излъчващо лечебна сила. Спасило мнозина от
тежки страдания и депресии... Каращо ни да не забравяме, че сме човеци и
българи.
Нейното слънце! То иде от нашите корени. За
Земфира Иванова Щерева, родена на първи август, 1932г. в с. Инзовка, Приморски район, тези корени са дълбоки, те са в древните, в прабългарските
земи и черпят своята чудодейна сила и от прародината – майка, и от родната
Таврида. Родена от смесен брак, Земфира рядко споменава за майка си Кляйнехт
Любови Александровне (немкиня) – първа съпруга на нейния баща – българин, за
когото тя разказва с благоволение и особена гордост. „Всичко добро у мен –
споделя Земфира, е от баща ми Иван Иванович Щерев и родителите му...”
Възпитана в духа на българското патриархално
семейство, приела добродетелите на българина, тя и до този момент (вече 74годишна),
не престава да се труди, за да дарява радост чрез своето изкуство на други, да
сее любов в душите на хората към родното, българското. „Преживях и живея своя
труден живот, но съм щастлива, че Бог ми е предал от дядо Станко добротата,
трудолюбието и дарбата към изкуството – това даже е много” – чистосърдечно
изповядва изкуствоведката, майсторката на извезаните от нея народни носии и
десетки други битови предмети. Огрени от нейното слънце. Магическа е силата
им... Видял ги дори само виднъж, те стават тъй близки човеку – съкровени,
сакрални дори. Огряват те като малки звездици в мигове на радост и скърби.
Каква хармония – феерия от багри и звуци е
ансамбълът „Роднина” – това огнище на българщината, малкото оазисче в
безкрайната степ на Таврия, съхранило ни на хиляди километри, далеч от
родината. За този ансамбл отделя много дни и нощи Земфира. Чрез него тя диша,
живее. Той е факелът, чрез който преодолява житейските трудности, носейки
радост, доставяйки наслада на човеците. Ансамбъльт е с десетилетна историята.
Изявите му са стотици не само из Украйна, а далеч извън нейните предели.
Носител е на редица награди. Няколкото жени и мъже – участници в ансамбъла, са
сърцати, сплотени българи. Те влагат цялата си енергия и жар, непрекъснато
огрявани от слънцето на Земфира. Какво би бил той, този певчески хор,
изпълнител на български песни, без грейналите носии, събрали топлината и
багрите на България...
Та само за този ансамбъл и за извезаните
специално за него носии може да се разказва с часове. С особено внимание и
нежност Земфира се отнася към сътворените с много любов народни носии.
Орнаментиката на българската шевица за майсторката е прелест, от която се
зарежда духовно; от нея тя черпи вдъхновение и страст за сътворяване на нови и
нови мотиви. Чрез везането ваятелката вдъхва живот на мечтаното, неизживяното
през младостта. Защото Земфира не случва в брака. Омъжва се за чужденец,
потискана е от свекър и свекърва, и то само защото е чужденка, и защото е без
чеиз (бедна).
Но нейният силен характер не сломяват волята
и жаждата и за пълнокръвен живот. Пътеводна звезда и е любовта към изкуството –
музикално, словесно, и най-вече изобразителното. Има смелостта да се отдели от
подтискащия я мъжов дом, след като ражда единствената си дъщеря. Земфира
Ивановна намира утеха в творчиския труд. Работи в начално на професионалния си
път на три места: преподава във висше учебно заведение рисуване с методика;
води спецкурс по рисуване в техникум и в Дом за народно творчество.
По-късно и предлагат да открие ателие в
град Мурманск – за изработване на театрални костюми. Тя приема с охота тази
оферта за три години, а се задържа на новата за нея работа цели десет години. И
сполучва. Изкуството и, свързано през този период преди всичко с изработването
на театралните костюми „Саамам” на изложба в Москва и донасят златен медал.
Нейното слънце огрява душите на хиляди московчани и люде от много народности,
посетили изложбата във ВДНХ, където са и костюмите на Земфира, представящи
„малые народности Севера”.
Името Земфира (етимолозите свързват това
име със скъпоценен камък; сапфир), избрано не случайно е вече известно. А тя е
толкова млада, красива и жизнена. Изпълнена с енергия за творчество...
Житейски обстоятелства я връщат в
гр.Запорожие, където от първи ноември 1960г. , след няколкократни репресии и
митарства се установява да живее и работи нейният баща Иван Иванович Щерев –
прогресивен българин с висше инженерно и икономическо образование. То е бил
притискан от сталинизма, както и мнозина още само заради това, че е умен и
прогресивен. Заемал е високопоставени административни длъжности като например
главен счетоводител „Братской ГЭС”; главен счетоводител на „Днепроэнерго” (дн.
Днепро енергическая система). На последната длъжност работи до пенсионирането
си на първи март 1971г. (* Самият Щерев И.И. е написал двутомни мемоари, имащи
социална значимост. Те са били обект на анализ от студенти и аспиранти. Вж. кн.
1 „Семья Штеревых. Автобиографические воспоминания поколений 1793 – 1983 годов”
и кн. 2 – „Детство и юношество Вани Щерева...” и др.).
Ние тук не можем да разказваме подробно за
много от житейския път и несгоди на Земфира. В мемоарите баща и е отделил
страници и на това. Там ще прочетем, че Земфира заедно със своя брат Иван са
дадени в детски дом след второто репресиране на баща им. Земфира стоически
понася несгодите и лишенията. Те я закаляват, дават и сили да преживее и глада,
и мизерията, да понесе угрозата на войната. Болестите, лишенията, неимоверно
тежкия и живот не я отчайват, не сломяват духа и. Слънцето на Земфира заблестява
по-ярко. Лъчите му заличават тъмнината. В душата и става все по-светло. Тя
успява да направи от страданията си факел и подобно на Горкиевия Данко да огрее
със сърцето си душите на другите, да вдъхва оптимизъм и желание за пълноценен
живот. Работи з вдъхновение и вяра, че е полезна на другите , че се развива, че
устоява честта и достойнството си на истинска българка...
Нейното изкуство я прави популярна и
любима всред културните среди в Запорожие. Наричат е нашата Земфира. Радват и
се и музейни работници, и театрали, и певчески състави...
Земфира щедро подарява своите везби и в
Канада, където има български емигрантски ансамбъл, и на ансамбли от други
краища на Планетата.
Последната и радост и надежди са свързани
с родината – майка България, където често отправя взор и заради която нерядко
проронва сълзи. Получила е на 21 декември, 2005 година лично от
проф.д.и.н.Рачко Попов – директор на Етнографския музей при БАН,
благодасрствено писмо за дарени от нея етнографски материали на музея. Тя
жадува срещата през тази година с научни сътруднички на музея, които ще посетят
скромния и дом в Запорожие и ще вземат нейни носии, за да ги отнесат в София на
ул.Московска, 6А. Там националните носии, извезани с ръцете и душата на Земфира
Иванова, ще греят и радват стотиците посетители.
Така нейното слънце ще свети не само тук в
далечните степи, а и в майка България.
Доц. д-р Б. Кръстев
|