Слънцето на Земфира

В тези ранни часове, то стои пред мен, преди още да е изгряло другото – истинското слънце, което топли земята ни.

Да! Нейното Слънце. Слънцето на Земфира. Извезано с ръцете не, а с душата и. Излъчващо лечебна сила. Спасило мнозина от тежки страдания и депресии... Каращо ни да не забравяме, че сме човеци и българи.

 Нейното слънце! То иде от нашите корени. За Земфира Иванова Щерева, родена на първи август, 1932г. в с. Инзовка, Приморски район, тези корени са дълбоки, те са в древните, в прабългарските земи и черпят своята чудодейна сила и от прародината – майка, и от родната Таврида. Родена от смесен брак, Земфира рядко споменава за майка си Кляйнехт Любови Александровне (немкиня) – първа съпруга на нейния баща – българин, за когото тя разказва с благоволение и особена гордост. „Всичко добро у мен – споделя Земфира, е от баща ми Иван Иванович Щерев и родителите му...”

Възпитана в духа на българското патриархално семейство, приела добродетелите на българина, тя и до този момент (вече 74годишна), не престава да се труди, за да дарява радост чрез своето изкуство на други, да сее любов в душите на хората към родното, българското. „Преживях и живея своя труден живот, но съм щастлива, че Бог ми е предал от дядо Станко добротата, трудолюбието и дарбата към изкуството – това даже е много” – чистосърдечно изповядва изкуствоведката, майсторката на извезаните от нея народни носии и десетки други битови предмети. Огрени от нейното слънце. Магическа е силата им... Видял ги дори само виднъж, те стават тъй близки човеку – съкровени, сакрални дори. Огряват те като малки звездици в мигове на радост и скърби.  

Каква хармония – феерия от багри и звуци е ансамбълът „Роднина” – това огнище на българщината, малкото оазисче в безкрайната степ на Таврия, съхранило ни на хиляди километри, далеч от родината. За този ансамбл отделя много дни и нощи Земфира. Чрез него тя диша, живее. Той е факелът, чрез който преодолява житейските трудности, носейки радост, доставяйки наслада на човеците. Ансамбъльт е с десетилетна историята. Изявите му са стотици не само из Украйна, а далеч извън нейните предели. Носител е на редица награди. Няколкото жени и мъже – участници в ансамбъла, са сърцати, сплотени българи. Те влагат цялата си енергия и жар, непрекъснато огрявани от слънцето на Земфира. Какво би бил той, този певчески хор, изпълнител на български песни, без грейналите носии, събрали топлината и багрите на България...

Та само за този ансамбъл и за извезаните специално за него носии може да се разказва с часове. С особено внимание и нежност Земфира се отнася към сътворените с много любов народни носии. Орнаментиката на българската шевица за майсторката е прелест, от която се зарежда духовно; от нея тя черпи вдъхновение и страст за сътворяване на нови и нови мотиви. Чрез везането ваятелката вдъхва живот на мечтаното, неизживяното през младостта. Защото Земфира не случва в брака. Омъжва се за чужденец, потискана е от свекър и свекърва, и то само защото е чужденка, и защото е без чеиз (бедна).

Но нейният силен характер не сломяват волята и жаждата и за пълнокръвен живот. Пътеводна звезда и е любовта към изкуството – музикално, словесно, и най-вече изобразителното. Има смелостта да се отдели от подтискащия я мъжов дом, след като ражда единствената си дъщеря. Земфира Ивановна намира утеха в творчиския труд. Работи в начално на професионалния си път на три места: преподава във висше учебно заведение рисуване с методика; води спецкурс по рисуване в техникум и в Дом за народно творчество.

По-късно и предлагат да открие ателие в град Мурманск – за изработване на театрални костюми. Тя приема с охота тази оферта за три години, а се задържа на новата за нея работа цели десет години. И сполучва. Изкуството и, свързано през този период преди всичко с изработването на театралните костюми „Саамам” на изложба в Москва и донасят златен медал. Нейното слънце огрява душите на хиляди московчани и люде от много народности, посетили изложбата във ВДНХ, където са и костюмите на Земфира, представящи „малые народности Севера”.

Името Земфира (етимолозите свързват това име със скъпоценен камък; сапфир), избрано не случайно е вече известно. А тя е толкова млада, красива и жизнена. Изпълнена с енергия за творчество...

Житейски обстоятелства я връщат в гр.Запорожие, където от първи ноември 1960г. , след няколкократни репресии и митарства се установява да живее и работи нейният баща Иван Иванович Щерев – прогресивен българин с висше инженерно и икономическо образование. То е бил притискан от сталинизма, както и мнозина още само заради това, че е умен и прогресивен. Заемал е високопоставени административни длъжности като например главен счетоводител „Братской ГЭС”; главен счетоводител на „Днепроэнерго” (дн. Днепро енергическая система). На последната длъжност работи до пенсионирането си на първи март 1971г. (* Самият Щерев И.И. е написал двутомни мемоари, имащи социална значимост. Те са били обект на анализ от студенти и аспиранти. Вж. кн. 1 „Семья Штеревых. Автобиографические воспоминания поколений 1793 – 1983 годов” и кн. 2 – „Детство и юношество Вани Щерева...” и др.).

Ние тук не можем да разказваме подробно за много от житейския път и несгоди на Земфира. В мемоарите баща и е отделил страници и на това. Там ще прочетем, че Земфира заедно със своя брат Иван са дадени в детски дом след второто репресиране на баща им. Земфира стоически понася несгодите и лишенията. Те я закаляват, дават и сили да преживее и глада, и мизерията, да понесе угрозата на войната. Болестите, лишенията, неимоверно тежкия и живот не я отчайват, не сломяват духа и. Слънцето на Земфира заблестява по-ярко. Лъчите му заличават тъмнината. В душата и става все по-светло. Тя успява да направи от страданията си факел и подобно на Горкиевия Данко да огрее със сърцето си душите на другите, да вдъхва оптимизъм и желание за пълноценен живот. Работи з вдъхновение и вяра, че е полезна на другите , че се развива, че устоява честта и достойнството си на истинска българка...

Нейното изкуство я прави популярна и любима всред културните среди в Запорожие. Наричат е нашата Земфира. Радват и се и музейни работници, и театрали, и певчески състави...

Земфира щедро подарява своите везби и в Канада, където има български емигрантски ансамбъл, и на ансамбли от други краища на Планетата.

Последната и радост и надежди са свързани с родината – майка България, където често отправя взор и заради която нерядко проронва сълзи. Получила е на 21 декември, 2005 година лично от проф.д.и.н.Рачко Попов – директор на Етнографския музей при БАН, благодасрствено писмо за дарени от нея етнографски материали на музея. Тя жадува срещата през тази година с научни сътруднички на музея, които ще посетят скромния и дом в Запорожие и ще вземат нейни носии, за да ги отнесат в София на ул.Московска, 6А. Там националните носии, извезани с ръцете и душата на Земфира Иванова, ще греят и радват стотиците посетители.

Така нейното слънце ще свети не само тук в далечните степи, а и в майка България.

                                                                             Доц. д-р  Б. Кръстев